Паисий Хилендарски е една от най-ярките личности, раждани в България. Той е човекът, който полага основите на Възраждането у нас, той е човекът, успял само с написването на една тънка книжица, наречена „История славяноболгарская” да пробуди съзнанието на съвременниците си и да им върне самочувствието, че са народ със славно и древно минало, който е дал много на света.
„История славяноболгарская” днес се изучава във всички училища и едва ли има някой, който да не е запознат с текстовете, които се намират в нея, но много малко се знае за живота на самия ѝ автор.
Личностите от Банско: Преп. Паисий Хилендарски (1722 – 1773)
В „История славяноболгарская” Паисий пише, че е роден в Самоковска околия, без да уточнява в кое населено място, но според историците е роден в Банско през 1722 г. в семейството на Михаил Хадживълчев. Предполага се още, че светското име на Паисий е било или Петър, или Пенко и е имал двама братя – Лаврентий Хилендарски и Хаджи Вълчо. Единият брат – Лаврентий, бил игумен в Хилендарския манастир, а Хаджи Вълчо бил заможен търговец и щедър дарител, който отделял сериозни средства за градежа и поддържането на църкви и манастири.
Във времената, в които се е родил и израсъл Паисий единствения начин, по който е можело да се получи добро образование е било постъпването в манастир и вероятно това е причината през 1745 г. 23 – годишния младеж да се замонаши и да се присъедини към брат си в Хилендарския манастир.
През първите години зад манастирските стени, младият монах се обучавал упорито и се превърнал от човек, който „не е учил нито граматика, нито светски науки” в образован и духовно извисен мъж. От манастира забелязали жаждата му за знания и готовността му да работи в полза на манастира и му поверили трудната задача на таксидот (манастирски пратеник).
Така Паисий Хилендарски започнал да обикаля по всички краища на страната, за да събира помощи за манастира и да привлича поклонници. По време на своите странствания и срещите си с обикновените отрудени и измъчени български семейства, Паисий разбрал, че на българския народ му трябва някой, който да му върне самочувствието и да му покаже, че е народ, който има славно минало.
Лека – полека у него се зародило желанието да направи така „щото българите да узнаят, че не са народ без история”. Това негово желание станало още по-силно, когато отишъл в Атон и се сблъскал с грубото и надменно държание на атонските монаси, които считали българите за народ „прост, недодялан и от по-ниско качество”.
За да се опита да промени нещата, след завръщането си от Атон, Паисий Хилендарски започва усилено да търси и събира сведения за историята на България преди да падне под Османско владичество. Задачата никак не била лесна, тъй като на територията на страната не е останало почти нищо, което да разказва за това кои сме ние и от къде идваме. Затова Паисий се въоръжава с огромно търпение и тръгва да дири парченца от историята ни из манастирски преписки, писма, разкази на монаси, летописци, документи за дарения и т. н., и т. н.
Посъбрал малко документи и сглобил част от историческата мозайка, Отец Паисий не спира до тук, а разширява търсенето си из манастирите в другите страни. Така през 1761 г. стига до манастира Сремски Карловци в Австрия, където попада на трудовете на Цезар Бароний и на абат Мавро Орбини, от които черпи много важни сведения за историята на България.
През 1761 г. се завръща в Хилендарския манастир и започва усилена, почти денонощна работа по „История славяноболгарская”, но заради неразбирателство с другите монаси се налага да напусне Хилендарския манастир и да се премести в Зографския манастир, където през 1762 г. завършва труда на своя живот.
Едва завършил с написването на „История славяноболгарская”, Паисий се заел с още по-трудната задача, а именно да разпространи книжицата из цялата страна, за да могат повече хора да я прочетат, за да знаят от какъв горд, непокорен народ произлизат.
Така, с написана на ръка тънка книжка, която разказвала за историята на България, Паисий Хилендарски поел по прашните пътища на страната и:
- спирал във всяко селище
- четял на неграмотните
- разказвал за смелите ни царе
- разказвал за лютите битки
- говорел за победите ни над огромни армии
- за великото дело на братята Константин – Кирил и Методий, които са дали четмо и писмо на всички славянски народи
Лека – полека мълвата, че един монах обикаля села и паланки и разказва, че българите имат много по-древна история от много други народи привлякла интереса на хора, които имали желание да преписват и разпространяват „История славяноболгарская”.
Първият препис на „Историята” на Паисий Хилендарски е направен от един друг велик българин и възрожденец – Софроний Врачански, който Паисий среща при едно от пътуванията си. След Софроний преписи правят още над 60 българи, които преписват труда на Паисий на ръка.
Благодарение на тяхната усилена работа „История славяноболгарская”, написана от един неуморен монах, започва да живее свой собствен живот и се превръща в „нещото”, от което една цяла нация е имала нужда, за да се пробуди и да поиска да заеме мястото си сред останалите народи.
Паисий Хилендарски умира през 1773 г. в с. Амбелино, на път към Света гора. Причината за смъртта му не е ясна и това разделя историците на два лагера. Единият лагер е на мнение, че Паисий Хилендарски е нападнат от разбойници и е убит, докато другия лагер приема, че е умрял от недохранване и изтощение.
Отец Паисий е канонизиран е за светец на Българската православна църква на 26.06.1962 г. и оттогава всяка година на 19 – ти юницяла България почита паметта и делото на великия банскалия.
Защо „История славяноболгарская” е толкова важен труд за страната ни?
Ако бяхме имали щастието на останалите европейски страни да не попаднем под 5 – вековно Османско робство, историята на страната ни нямаше да бъде заличена и забравена, а ние щяхме да помним своите корени и да се гордеем, че сме българи. За съжаление няколко вековното робство е накарало цялата ни нация да забрави от къде идва и какво може, а това е сринало самочувствието на поколения българи.
При обиколките си из страната Паисий Хилендарски се сблъскал с един обезверен народ, който сякаш приемал, че е народ „второ качество”, който няма история и няма кой знае какво бъдеще. Сблъскал се с народ, който толкова бил забравил от къде идва, че приемал с охота чуждия език, вяра и традиции. Сблъскал се с народ, толкова изморен и унизен, че предпочитал да чуждопоклонничи, вместо да се бори да запази пламъчето на българщината.
Това, което видял Паисий предвещавало края на една древна нация и единствения начин, по който можело да поправи нещата е да се опита да пробуди самоуважението на българите и да ги накара, познавайки историята си да повярват, че не са просто „рая”. И той успял! С написването на „История славяноболгарская” Паисий успял не само да вдъхне надежда на поробена България, но и пробудил народното съзнание и върнал самочувствието на българите, че произлизат от древен и велик народ, който не се оставя на никоя друга нация да го мачка безнаказано.
Благодарение на Паисий и неговата малка книжка в страната ни започва един от най-важните исторически периоди – Възраждането, което поставя началото на края на Османското потисничество. Написана с думи простички, „История славяноболгарская” още с увода „удря” право в сърцето…
„О… неразумни юроде! Поради что се срамиш да се наречеш българин и не говориш и не четеш своя език. Или българите не са имали царство и държава? Толкова години са царували и са били славни и прочути по цялата земя”…
След този изключително въздействащ увод Паисий проследява историята на създаването на Българската държава, разказва за царете ни, проследява най-големите ни победи в сраженията с Византийската империя и завършва с падането на България под Османско владичество. Една цяла глава Паисий посвещава на светите братя Кирил и Методий и делото на техния живот – създаването на славянската азбука.
Няма друга книга, която да е оказала толкова голямо значение за запазване на националната ни история и памет! Затова не бива да има нито един българин, който не е чел „История славяноболгарская” и който да не е отдал почит на автора ѝ.
Къде можем да отдадем почит към една от най-великите личности на Банско и на страната – Паисий Хилендарски?
Почти в самия център на Банско се издига паметник на Отец Паисий и всеки един от нас, който посети града би трябвало да отдели малко от времето си да сложи едно цвете на този паметник. Не бива нито за миг да забравяме, че благодарение на Паисий днес ние знаем и помним историята на народа си!
Освен паметника, в Банско можем да посетим и открития през 2002 г. ДИЦ „Паисий Хилендарски”. Духовно – историческия център е построен на мястото на родната къща на Отец Паисий и в него е разположена експозиция, в която можем да видим копие от монашеската килия в Хилендарския манастир, в която Паисий е написал по-голямата част от „История славяноболгарская”.
Освен копието на килията, в ДИЦ можем да разгледаме копието на параклиса „Свети Иван Рилски”, в който Паисий често се е молел, да видим пръст от Атон, както и много документи и картини на бележити банскалии, оставили ярка диря не само в историята на Банско, но в историята на цяла България.